Неща от живота

Напоследък физическите ми активности са повече и са по-разнообразни, но пък интереса ми към футболни мачове, моторни спортове и всичко, което се гледа по телевизията направо клони към нула. Запален съм по ходенето в планината, карането на колело, плуване. За последното по-скоро заради басейна и контакта с водата, но както се казва бегач съм не защото тичам най-бързо, не защото тичам най-дълго, а просто защото тичам. Изобщо любовта ми към природата и прекарването на повече време извън електромагнитния облак и градската шумотевица се увеличава със всеки изминал ден. И смятам, че това е най-страхотното нещо. Било то пеш или с колело или каквото и да е. И естествено негодуванието ми към автотуристите силно се увеличава. Въпреки, че виждам себе си допреди няколко години и знам, че не е ненормално просто имам чуството, че вдигат много шум. Изобщо обратнопропорционално (ех че дума) с нарастване на интереса ми към звука на листата на дърветата и румоленето на водата от топящите се снегове, негодуванието ми към шума от двигателите се увеличава в геометрична прогресия. Заедно с него и шума от надвикващите се хора. Вече изобщо не мога да си се представя в шумна компания за футболен мач. А и самите нерви и енергия, които се изразходват покрай едно такова мероприятие винаги са ми били странни. Футбола някога е бил красив, както и много други спортове. Когато се е играело със сърце и любов. Сега като много други неща е индустрия. А човек започне ли да прави нещо заради парите красотата се загубва. Да не споменаваме и за уреждането на цели първенства по сценарии. Е как да се насладиш на играта, като просто няма такава. Или има де, но тя е по-скоро на терена на инвеститорите.

Футбола никога не ме е привличал. По принцип. В гимназията ходех малко на мачове, но не си спомням веднъж да съм проследил играта на терена. Някакси имаше тръпка повече заради самото ходене на стадиона, а не заради играта. И имам чуството, че не е било само при мен така. Впоследствие започна да ми се налага да работя. И може би от този момент нататък започна съвсем да избледнява и без това слабото ми привличане към мачовете. Докато не изчезна съвсем. Заедно с него и Формула 1. Странно, но така се случи. Повече грижи, други трески са ме тресяли и изобщо не съм се чудел с какво да се разнообразя. Ако може да се нарече разнообразие системното лежане пред телевизора разбира се.

После започнаха да отпадат и доста от хората с които съм общувал. Отпадат си по естествен начин някои шумове. С други ангажиментите и ежедневието до такава степен са ни диференцирали, че на практика няма за какво да си комуникираме. Нормално ли е да се почустваш, че нямаш с кого да общуваш? Това ли става с възрастта? Някогашните приятели се оказват на светлинни години разстояние и вече нямате общи теми. Вълнуват ни различни неща просто. Естествено създават се и нови контакти, но не е същото. Няма ги вече групата от хора с които си бил като семейство. Напълно познати. Всеки ден заедно. Напълно разкрити всички един към друг. Дотолкова познати, че няма как и да си помисли някой да се прави на нещо, каквото не е. Без лицемерие. Но май това е положението няма какво да се направи. Ама и хората се промениха. Живота стана по-трескав и по-напрегнат. Темпото е по-високо. И хората тичат ли тичат. Както се пееше в една песен Bye bye Mr. American Pie…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.