Травмите и страховете

Всеки човек има слабо място или слаби места. Слабите места всъщност са травмите с които се раждаме и които имаме задачата да преодолеем. Тези травми са различни, но и сходни защото ни причиняват емоционална болка ако бъдат докоснати. За да се предпазим от подобни удари се обграждаме с всевъзможни защити и пазим егото си всячески да не бъде засегнато. По този начин се развиват страхове, които колкото повече бягаме, толкова повече те стават по-големи. Всяко човешко същество е ранимо и има своите травми. За да се предпазим слагаме всевъзможни маски и отчаяно търсим начини да не допуснем контакт със същността ни от страх да не ни боли. Най-често се правим на по-силни отколкото сме, или се усмихваме се за да се престорим на на по-щастливи отколкото сме, или се стремим да демонстрираме по-голямо благополучие и благосъстояние отколкото всъщност имаме, или смятаме, че не заслужаваме повече от това, което имаме.

А истината е съвсем друга – всички ние сме завършени и перфектни, просто трябва да го осъзнаем и да се обикнем. Нямаме нужда от повече от това, което сме и което имаме или от оценката на околните. И колкото повече се обичаме себе си, толкова повече ще имаме и ще ни обичат и другите.

Разрушението и приемането

Много по-лесно е да направиш нещо разрушително, отколкото градивно, защото разрушението е свързано с отхвърлянето. А отхвърлянето е в пъти по-лесно от приемането. По-голямо съпротивление има да приемем най-вече себе си и след това другите, докато доста по-удобно за егото ни е да отхвърлим, да направим напук, да разрушим или да причиним болка, както на себе си, така и на другите. А ако се приемем не изпитваме гняв, не искаме да променяме другите, не ги обвиняваме заради състоянието или положението в което се намираме. Съответно не искаме да рушим нито себе си, нито другите, не искаме да мачкаме. Искаме да обичаме и да помагаме. И когато нещо ни бодне по слабото място, ние страдаме и изпитваме болка. Реагираме ли на болката започваме да рушим. Приемем ли болката, растем и ставаме по-състрадателни. Няма гняв, няма разруха. Има позитивно изграждане.

P&L

Първото каране до Златните мостове

До днес карането до Златните мостове на Витоша никога не е било цел – просто не съм си го и помислял. Но днес нещата се промениха.

Тръгнах на обичайното съботно каране с идея да повъртя малко нагоре и да се прибирам. Беше облачно и го даваха да вали следобяд. Именно заради времето условията бяха идеални. Облачно с много лек дъждец на моемнти и топличко – супер свежо. Съответно почти никакви ентусиасти и много малко автотуристи по пътя.

Запътих се леко аз нагоре по-точно в 11:17 си погледнах часовника преди подлеза на бул. България и бул. Гоце Делчев. Не бях много надъхан, по-скоро леко изморен от изминалата седмица и си викам въртя час и половина и се връщам, като си мисля че за това време ще съм стигнал максимум до Тихия кът.

Подминавайки резиденцията се замислих дали да не тръгна към Драгалевския манастир, но прецених че не ми се ходи натам и ако завали ще е шлякано и си продължих нагоре към Бояна. Към 11:50 бях на магазинчето на Скиорката, обичайната спирка за банани. Взех си четири банана, от които изядох един и продължих по пътя. На Магнолия се чувствах супер и си викам брей дотук никаква умора вече не чувствам и си продължих с лекота.

На Бялата вода, която всъщност е “Белята вода” (пише го горе на оригиналната чешма) реших, че няма да се включвам по пътеката, а ще продължа нагоре по шосето. Не ми се дундуркаше нещо по камъните. Като време не помня точно, но помня че беше минал малко под час. Там хапнах почти в движение още едно баначе и продължих.

След около 20 мин вече бях на Тихия кът. Ръмеше съвсем леко и си викам ще отида на беседката да поседна и да почина малко. Стигайки беседката осъзнах всъщност колко странна архитектура има тя – беседка кабрио с пейки само от едната и страна, от които имаше едно мини ъгълче, което не беше мокро. Спомних си, че зимата бяхме спирали там и нямаше къде да се седне защото имаше по половин метър сняг на пейките. Сместих се на сухото ъгълче и докато си хапвах овесените ядки се появиха мъж и жена, които също с учудване установиха, че беседката няма покрив. Жената вика даже “Бе тука нямаше ли и една друга беседка?”. Ми няма друга ама като е сухо не ти прави впечатление, че тази е малко по-нестандартна – нещо като пейка в парка с една летва над нея за покрив:)

Колкото и да е странна беседката в нея има табла с информация за животните в планината и карта на планината. Вече с пълно коремче прочетох спокойно за животните и се загледах в картата и осъзнах колко малка част всъщност съм изминал от маршрута на Обиколката на Витоша. Гледам, пак гледам. Ми то нищо – два завоя кажи речи. Викам си тая работа няма да стане така. Намерих дендрариума ми и той супер близко. Загледах се в Златните мостове – те изглеждаха мааалко по-причлино като разстояние в сравнение с обиколката. И се замислих да взема пък да пробвам да карам  дотам. Условията бяха оптимални – нито е студ, нито е жега и лееек дъждец, колкото за свежест. Според прогнозата порой не се очакваше, пък и да завали по-силно си викам кво толкова дъждобрани имам и горнище и долнище. Пускам се наобратно и готово.

Така тръгнах не много уверено и си викам да стигна до Дендрариума пък там ще видим. Незнам след колко време е било 15-20 мин предполагам (времето вече не ме интересуваше) вече бях на Дендрариума. Подминах и развълнуван продължих по пътя, по който с кола съм минавал доста пъти и сега за пръв път с колело. След Тихия кът нямаше други колоездачи вече нито нагоре нито надолу, ама и коли нямаше много и беше перфекно.

Доста по-скоро отколкото очаквах вече бях при последното пресичане на пътеката със шосето и там вече си казах ще станат нещата! Щом дотук стигнах ще стигна и до Златните колко му е – Екостационара (което незнам какво е всъщност), отбивката за х. Бели брези и съм там. Е разстоянието с кола и с колело е различно, но действително след още петнайсетина минути може би вече видях симпатичната дървена къщурка преди разклонението на пътя. Там вече усетих малко странна болка в бутовете – просто не ги бях натоварвал досега толкова. В 13:54 бях при чешмата в началото на пътекатата със стълбите.

Atanas Antonov

Отдъхвайки си вече си напълних кемълбега с вода, пийнах водица, изядох си последните два банана и бях най-щастливия човек на земята! Много ми беше кеф!

Atanas Antonov

Колкото е по-лошо времето, толкова по-хубаво е на Витоша. Опънах се на една суха пейка под един голям бор, полежах си малко докато асимилирам нещата и ми стана хладно и трябваше да се размърдам. Направих няколко снимки на колелото и ми идваше да въртя кръгчета от кеф. Замислих се дали да не продължа до Момина скала и да не се пусна оттам, но реших, че ще ми дойде наистина в повече. Бутовете вече ме наболваха сериозно и реших че няма смисъл да си развалям хубавите емоции.

Atanas Antonov

Както каза Камен Тончев, другия път съвсем полека първите 20-30 минути за загрявка и после без спиране до горе. Е може би не точно от другия път, но скоро и без паузи. Сега краката още ми парят.

За мен това беше голямо постижение, голяма психологическа бариера, която преодолях. Вече съм един от тези, които преди се чудех как успяват да издрапат до горе. За мен вече това не е табу. Откриват се нови хоризонти.

Успех утре, Камене! Вярваме в теб!!!

 

Набрал смелост

Набрал смелост един младеж и отишъл при колежката си:
– Ани, ще се омъжиш ли за мен!?
– Няма ли да е по-добре да ти пусна веднъж, че да не правиме глупости…